"Бялата масайка" на Корине Хофман е нещо по-различно от обичайните четива, които попадат в полезрението ми. Разказ по истински случай от първо лице за живота на една бяла жена в африканската савана. Преживяване продължило 4 години при доста примитивни и на моменти опасни условия. Причината за това приключение, в което спуска 26 годишната Корине, е любов от пръв поглед към един масайски войн. Тя не знае нищо за него, за традициите му, за начинът, по който живее, двамата почти не могат да общуват с думи, различни са не само като външен вид, но сякаш ги делят десетилетия и въпреки това, тя е твърдо решена да сподели живота му.

В началото книгата и цялата идея за подобна любов ми звучеше доста странно и опасно. Първо, че историята се развива през 80-те години на миналия век, но и заради поведението на авторката, което на моментни беше адски нелогично и неразумно. Нейното обяснение е, че действа замаяна от силни чувства, макар, че не е сигурна в споделеността на любовта си и на сляпо се хвърля в тази одисея. А тя си е истинска приключение, защото живот без вода, електричество, достатъчно храна, насред пустинята, без приятели, без превозно средство си е извън всякакво разбиране за нормалност на съвременният човек.

С течение на повествованието, поведението на Корине става по-разумно и тя всячески се опитва да се впише, но в същото време и да улесни ежедневието си с европейския си манталитет. Трудностите и проблемите не успяват да я сломят, а изкарват наяве силните й страни. Доста интересно е описан животът на масаите и като цяло на африканците по това време. Страница след страница се чудех колко още ще издържи тази жена там и безкрайна ли е тази любов при положение, че има толкова препятствия по пътя й - културни, физически и психически. Оказа се, че й нейното търпение си има граници и за да осигури по-добро бъдеще на дъщеря си и самата тя да оцелее е готова да се върне към предишния си живот.

Книгата си прилича с други подобни от поредицата "Преживяно", където жени се влюбват в мъже от различни националности и култури и след сблъсъка с живота в друга държава и общност правят всичко възможно и даже невъзможно, за да се спасят.

Корине Хофман има още 2 книги на български -"Завръщане от Африка" и "Нова среща в Барсалои", в които описва как се е интергрирала в Швейцария с детето след бягството им от Африка и следващата за гостуването й след 14 години отново при африканското й семейство и как са я приели те. Те също ми бяха интересни, но първата сякаш е най-завладяваща. Швейцарската авторка има още 2 книги - "Africa, my passion (Afrika, meine Passion)" и "Das Mädchen mit dem Giraffenhals (за детството й в Швейцария)", които не са преведени у нас. Първата книга "Бялата масайка" е филмирана през 2005 година, все още не съм гледала филма.

В обобщение мога да кажа, че книгите на Корине Хофман са интересни, приятно написани, четат се лесно и бързо, но те оставят безмълвен с някои от събитията и те кара да оцениш какви невероятни удобства имаш.

Четири сестрички и едно братче са отвлечени от родителите си и настанени в дом за сираци. Заедно с още десетки деца те ще бъдат продадени на заможни родители, които вярват, че децата са изоставени и нежелани. Написан по истински събития романът "Преди да станем твои" бръква дълбоко в темата за осиновяването и скандалният бизнес започнал през 20-те години на миналия век и продължил десетилетия. Над 5000 деца са били буквално откраднати от семействата си и много родители така и не разбрали какво се е случило с рожбите им. Дори след разкриването на схемата с нелегалните осиновявания, децата жертви не са имало право да узнаят истинския си произход и биологичните си родители. 

Действието в романа започва в наши дни, когато няколко случайни събития подтикват главната героинята Ейвъри Стафорд да се разрови в миналото на баба си, за което никой в семейството няма достатъчно информация.  Паралелно с това Лиса Уингейт ни разкрива и нелекия живот на дванайсетгодишната Рил Фос и нейните близки. 

В разказа от настоящето ми дойде в повече съвкупността от истории, прочитах ги набързо, защото нямах търпение да прескоча към миналото и да разбера какво се е случило с откраднатите дечица. Историята на Рил и семейството й е художествена измислица, но кой знае може някога някъде да е имало дечица живели до реката и отделени от семейството си, досиетата на много от малките са били подменени или загубени и истината погребана завинаги. Реалните събития са настръхващо въздействащи и скандални, прочетох каквато информация успях да намеря, но превъплътени в роман те не са чак толкова ярки и стряскащи, заради многото пълнеж от странични герои и събития. 

Излишна ми дойде любовната история на Ейвъри, беше някак повърхностна и предвидима и крайно неподходяща и несвързана с темата за кражбата на деца. Опитът да бъдат "разведрени" сериозните събития с планове за сватба, малко политически борби и още щрихи от живота на богатото момиченце, което не смее да направи нищо нередно то страх "какво ще кажат хората", тотално ми развалят удоволствието от четенето на "Преди да станем твои".

Историята е силна, интерпретирането й от Лиса Уингейт не толкова, особено със събитията в наши дни, които откъсват читателя от мрачното минало. Може би и това им е целта, но на мен не ми допада превключването специално в тази история. Изключените правят последните няколко страници, където е развръзката и които са много по-емоционални и истински. Там двете времеви линии се срещат и намират покой. 

Книгата определено ме докосна, но очаквах повече от нея като се има предвид събитията, на които се базира, възторжените мнения за нея и трудното й намиране. Други подобни книги с тема изоставени деца, които четох наскоро и които според мен са по-добри и запомнящи се са "Под небето на Индия" и "Дом за нежелани момичета".

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Този път съм малко по-навреме с ревю на "Момичетата от пансиона" на Симон Сейнт Джеймс, че обикновено чета някакви книги, които вече не са актуални и масата читатели отдавна са ги забравили и вече са луднали по нещо друго.

"Върмонт, 1950 г.

Съществува място за нежеланите момичета – за размирниците, за незаконородените, за непокорните умници. Това място се нарича „Айдълуайлд Хол“. И в цялото градче се носят слухове, че пансионът е обитаван от духове. „Айдълуайлд Хол“ обаче събира четири момичета, които стават много повече от съквартирантки. Прошепнатите помежду им страхове ги обвързват в истинско, дълбоко приятелство… докато една от тях не изчезва мистериозно."

Очаквах повече от новия трилър на издателство Benitorial, историята даваше заявка да е по-интригуваща, но не ми харесва в каква посока я разви авторката. Може би защото прочетох няколко добри книги в този жанр последно време (нищо, че още не съм писала за тях), а това е нов автор и издателството като цяло има супер попадения, затова и надеждите ми за увлекателна книга бяха завишени. Съвсем друго си представях при наличието на комбинация от пансион, момичета, тайни и призраци.

Малко градче, журналистка във връзка с полицай, тайни, минало, което не я оставя на мира и води до нови разкрития, които ще объркат живота на всички замесени. Липсваше ми съспенса, липсваше ми тръпката, напрежението. Чете се леко и бързо, има кукички, които те дърпат да продължиш, но после се разочаровах до къде водят те. Малко баналности са вмъкнати и според мен те провалят историята, можеше да се развие в съвсем друга насока.

Корицата и анотацията определено привличат и задават предпоставки за интересна и завладяваща история, но наистина не можа да ме грабне. Дори развръзките не ме изненадаха, края също, не че бяха предвидими, но са някак разкрити, загатнати предварително и просто идват логично след всички други неща. Няма го онзи момент, който да ти завърти главата, да те стисне за гърлото и да те накара да прелистваш страниците с трепет и да се чудиш какво си прочел току що, да разгръщаш назад, да превърташ действието в мислите си и да искаш още от него. Исках да се случи нещо главозамайващо, но то така и не дойде.

Като цяло е повече криминален роман, при това предвидим и банален. Двете сюжетни линии никак не се връзваха една с друга. И реално нямат нищо общо освен главната героиня, която е замесена в едната и разкрива другата, но както казах за мен това са отделни истории и не ми допада, че са наблъскани в една книга. В обобщение имаме: убийство - 2 броя, призраци, малко любовна история, мистерии, даже и темата за Холокостът е вмъкната, за да не се пропусне нещо, което може да привлече читателя. И разбира се, се получава точно обратния ефект - сбирщина от всичко водеща до дразнеща за четене книга.

Ако нямате някакви специални очаквания, 'Момичетата от пансиона' на Симон Сейнт Джеймс може и да ви допадне. За мен има недостатъци и не мога чистосърдечно да го препоръчам като добър трилър и изобщо като нещо задължително за четене.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Продължавам си традицията с цитати от книги, които са ме грабнали. Обожавам 'Невидимият живот на Ади ЛаРу' - тук може да прочетете ревюто й. 

Почнах да си вадя цитати и по някое време ги зарязах и продължих просто да я чета. Все пак успях да подбера десетина без да я преписвам цялата, но определено не са всички, които са ме впечатлили :) Чела съм я 5-6 пъти и сигурно ще я чета докато я науча наизуст.

До толкова харесвам тази книга, че ме е страх да посегна към друга на В. Е. Шуаб, защото имам големи очаквания и не искам да се разочаровам. Откачено нали?

"Март е толкова капризен месец - съшива зимата и пролетта, макар "съшива" да извиква представа за равен подгъв, а март е по-скоро груба линия от бодове, ръкоделие на нестабилна ръка. Докато не излезеш навън, не знаеш какво ще намериш - януарски мраз или юнска зеленина."

"Прилича на кухина между камъни това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст."

"Под грешен ъгъл привличането ужасно много прилича на разпознаване."

"Все пак може ли нещо да е действително, ако не може да бъде запомнено? Звучи като дзен будистки коан, онзи за дървото, паднало в гората.
Ако никой не го чуе, случило ли се е?
Ако човек не може да остави следа, съществува ли?"

"Въздухът помежду им изтлява като духната свещ. Мирише на летни нощи, на пръст и мъх, на висока трева, надиплена под звездите. И на нещо по-мрачно. На кръв върху камък, на вълча глутница в гората."

"Фред е вдовец, живее в сградата отзад, книгите са на съпругата му Кендъс. След смъртта й събрал всичките й книги и ги продава, сякаш се сбогува с нея късче по късче. Разпродава скръбта си."

"Тоби мирише на мед, умее да свири еднакво добре на тела и на инструменти и заема твърде много място в леглото."

"Тогава беше ново, сега е цялото набраздено. Показва колко е износено по всеки начин, невъзможен за нея. Напомня й на Дориан Грей - време, отразено върху телешка вместо върху човешка кожа."

"Болката пронизва с писък рамото й. Ножът забива зъби и оглозгва ключицата й, оставяйки диря от изпепеляваща горещина."

"Тук пространството е лабиринт от пирамиди и рафтове, книгите по етажерките са на три реда един зад друг, кожа до картон и мека хартия. Ади обича точно такива книжарници, където лесно се изгубваш."

"Мечтае за сънливи сутрини с ароматно кафе, разбира се, за шеги и безгрижен смях. Тези удобства обаче идват с познанството. За нея няма бавно сближаване, нито нежност, отглеждана с дни, седмици и месеци. Да, копнее за сутрини, ала се задоволява с нощи. Ако не може да е любов, поне не е самота."

"Ади застава зад триножника и вижда нощно небе. Нощно небе, каквото никой друг не би нарисувал. Дръзки ивици с въглен и черни, тънки щрихи в сиво. Напластената боя се надига от платното. Върху неравната повърхност е разпръсната шепа сребърни точици. Изглеждат почти случайни капчици, пръснали от четката. Ака са точно седем, дребни, разпилени и далеч една от друга като звезди."

"Виждам грижовен човек. Вероятно прекалено грижовен. И много чувствителен. Виждам изгубен и гладен човек. Измъчва го усещането, че линее в свят, пълен с храна, защото не може да реши какво иска."

"На Ади ще са й нужни години, за да научи езика на тези очи. Да разбере, че присмехът ги оцветява в нюанса на летен бръшлян, раздразнението ги превръща в стипчива ябълка, удоволствието ги затъмнява като нощна гора и зеленеят само по краищата. Днес те са менливи водорасли, уловени от бързей."

"Старите богове са могъщи, но не са нито великодушни, нито милостиви. Капризни са, непостоянни като лунно зарево върху вода, като сенки в буря. Призовеш ли ги, внимавай какво ще поискаш, и бъди готова да платиш. И дори в безпределно отчаяние или пред лицето на смъртна опасност никога не отправяй молитва към боговете, които се отзовават в мрака."

"Стаила е дъх да чуе как нишката се скъсва, светът се разтърсва и се връща в предишната си форма. Предвкусва усещането за загуба и прояснението, че това е било просто пробойна, космическа грешка, която няма да се повтори."

"В малките места животът също е малък. Това устройва мнозина. Харесва им да знаят къде стъпват. Но ако човек върви по чужди стъпки, няма как да проправи свой път. Не оставя следа."

"Мракът не е място за самотни разходки."

"Не носи багаж, научила се е да пътешества с лекота. По-скоро - да се разделя с нещата по-лесно, отколкото ги намира. Така е по-просто. Трудно е да се вкопчваш в неща."

"... снимките не са реалност. Няма контекст, само илюзия. Показваш кадър от живот, но животът не е върволица от кадри. Животът тече. Снимките са художествена измислица точно като романите."

"Той има вкус на нощен въздух, натежал от лятна буря. Има вкус на пушек от далечен огън в гората, изтляващ в мрака. Има вкус на гора и някак си, невъзможно, на вкъщи."

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Карън Суон има издадени 5 книги на български, а първият ми досег с нея беше чрез романът й "Коледна тайна". Тя е от тези авторки, които се придържат към подобен и удобен стил на писане и структуриране на историите и това си личи във всичките й произведения. Писателката си пада по тайните, паралелното действие също и е любимо, книгите й са с доста страници. В рамките на 2-3 месеца успях да прочета и останалите български издания на Карън Суон ("Римска тайна", "Перфектният подарък", "Парижка тайна" и "Коледа в Тифани") и приликите им още повече се набиха на очи. Затова реших да ги сложа заедно с една публикация. Хубавото е, че все пак всяка книга си има нейната история и специфичен дух, за да не ги бъркам и да се чудя коя за какво беше.

Вследствие впечатленията ми от "Коледна тайна", когато си взех "Римска тайна", имах занижени очаквания. Заради големият й обем се притеснявах, че трябва да пребродя доста страници пълнеж, за да изкопча някаква струваща си история. В края й се радвах, че и дадох шанс. Супер много ми хареса как е описан Рим. Пред читателя се разкриват малките улички, обикновените хора, подземни тайни, показан е като нормален град. Не може напълно да се избяга от туристите, но те са в покрайнините на историята и не й пречат. Героите имат някои трески за дялане и не бих казала, че си имам фаворит сред тях, затова пък събрани заедно си пасват допринасят да се получи един добър разказ.

Франческа е цветна, нестандартна, зарязала професията си на адвокат, тя изкарва прехраната си като екскурзовод в Рим. Но съдбата има други планове за нея и я запраща да се рови в миналото. Още един ровещ се, този път буквално в изминалите събития, ще стане част от приключенията й. Франческа е наета да запише живота на принцеса Елена Дамяни. Паралелно с разговорите между двете, разкриващи богатия на събития живот на Лейни, Суон вмъква спомените на принцесата. Там виждаме една объркана жена, привидно намерила най-накрая покой в двореца си, но и най-малкия трус може да разклати този покой от основите му и да открие древни скелети, недоизказани думи и дълго пазени тайни.

Макар и голяма по обем книгата не натоварва, има доста диалози, а прескачането между миналото и настояще държи читателя в напрежение до края. Изненада ме развръзката, макар че се досетих за някои детайли.

В "Перфектният подарък" още от самото начало усетих някаква тъжна и трагична нотка, която така и не я напусна до края. През цялото време просто очаквах да се случи нещо неприятно, толкова осезаемо беше внушението за нещастие. Надвиснало като облак над героите и определящо чувствата и действията им.

Отново имаме роман с много страници, но липсва редуването на събития от преди и сега. Тъмното минало само е загатнато и както казах влиянието му се усеща почти на всяка страница. Главната героиня Лора е умна, красива, много талантлива дизайнерка на бижута и уж щастливо сгушена в малкия си град, брак и живот. Нещо в нея не ми допадна, може би вътрешната й борба, която през цялото време се опитва да излезе на повърхността и контролира поведението й през голяма част от времето. Иначе цялостния сценарий не е много типичен, интересно е замислен и е любопитно да го проследиш. Никой от героите не ми допадна, не ми пасна на историята, не ми беше симпатичен. Стояха като присадени, не си подхождаха, сякаш случайно събрани, за да има различни гледни точки, но те буквално се разминават и оплитат неприятно.

История пълна с лъжи, много тайни, много пари, в един момент Лора се чувства като Пепеляшка, в следващия се оказва, че тези неща не са й чужди. Заблуди, недомлъвки, любовни триъгълници и четириъгълници. По някое време вече започнах да вниквам какво се е случило, но нямах и идея как ще завърши всичко. От цялата работа изводът е - живейте си живота, ценете приятелите си, външния вид често заблуждава, парите не са излишни :) Не бих го оценила много високо като предишния най-вече заради многото хора, които присъстват уж с цел по-цветна и завъртяна история, но реално я разводняват и отвличат вниманието и просто не се е получило добре.

В "Парижка тайна" основна атракция е заключеният от 70 години апартамент в Париж, за който писах в ревюто на "Парижкият апартамент". Разликата е, че в романа на Мишел Гейбъл недвижимият име е важна част от цялата история, докато Карън Суон му отрежда една по-задна позиция. В нейните страници той е само място на спомени и скрити тайни, по-важни са хората живели в него и наследството, което са оставили. Изкуството отново присъства като неделима част от историята, има и сведения за Втората световна война и трудната съдба на евреите.

Главната героиня Флора е специалист по изкуството и в работата си е голям професионалист. В общуването с мъжете обаче се държи като тийнейджърка, но като цяло ми допадна повече от Ейприъл. Имаме и любовна история, предвидима, но усложнена от семействата на двамата влюбващи се. Според мен историята с брата на Флора беше излишна, първо излишен съспенс и като цяло не ми се вписваше, но явно е била необходима на авторката, за да я противопостави на историята на Наташа.

Като се замисля езикът на Карън Суон в тази книга ми допадна най-много, красиво визуализира хората и средата, чувствата и мислите им. Развежда ни из чудни кътчета на Франция, на Париж не обръща чак толкова внимание и без това той владее доста произведения. Миналото тук присъства, но не като паралелна времева линия, а изкача от някоя картина, документ, забравено ъгълче, спомените на хора живели преди 70 години или от техните наследници. Хареса ми и този роман, нямах търпение да разбера какво се случва, каква е този път голямата тайна, която ще излезе наяве. И развитието на събитията определено не ме разочароваха, супер сценарий е измислила авторката.

"Коледа в "Тифани" е най-новият роман на Карън Суон издаден на български. Хвален като най-обичания й, нямам идея защо. Предвидливо появил се преди Коледа, обаче ... Събитията в него не се развиват само по празниците, а траят цяла година.

Каси получава не един, а три шанса да започне нов живот след провала на брака си, който е отнел 10 години от живота й. Най-добрите й приятелки са насреща да й осигурят всичко необходимо да оцелее, макар че те имат своите животи, проблеми и особености. Приятно за четене е да се впуснем в един или друг живот, в различни градове и държави. Не знам за преживяване колко е реално единия ден да си на едно място, другия на съвсем различно с друга рутина, хора покрай теб и т.н., но все пак е измислено като за роман.

Идеята е грабваща вниманието, но изпълнението здраво ми куца на мен. Предполагам, че е заради напъна да се напълнят колкото се може повече страници. Защото специално края на глава Париж сякаш е писан за 5 минути в междучасието преди часа по математика. Докато върви логично и да кажем интересно, в едно момент толкова се разводнява и става като боза, ама развалена, която просто не става за консумация. Някакви случки от немай къде, чиято цел е ясна, но не и логиката им, от къде дойде всичко и необходимо ли беше да го знаем, нямаше ли по-елегантен начин да се излезе от ситуацията без да се намесват всичките тези хора.

Любовната история (не със съпруга, а с новия) беше ясна още в началните страници (че даже и от преди 10 години), но чакаме главната героиня да прогледа и да се осъзнае коя е и какво иска от живота. Предвид големите хвалебствия съм разочарована от романа. Жалко, че завърших маратона с произведенията на Карън Суон с него, но пък така нямам кой знае какви очаквания за бъдещи нейни романи на български.

Вие с какви впечатления сте от Карън Суон и романите й?


Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Ще започна с това, че съм чела книгата 3 пъти. И то не защото "Парижкият апартамент" чак толкова ме грабна и очарова, а защото искам като напиша публикация за нея да са ми пресни впечатленията. Но все отлагам писането и пак се налага да я прочета, за да си припомня с какво ме очарова и с какво дразни. Това може и да ви говори достатъчно за произведението на Мишел Гейбъл - не е история, която се забравя, но може да се препрочита и да се откриват нови нюанси на събитията и действащите лица - главни и не толкова.

Като цяло мога да кажа, че книгата ми хареса. Обаче не съм запленена до толкова, че пренебрегна слабите моменти, които дразнят и развалят удоволствието от четенето й. За съжаление, за мен един от тях, е главната героиня Ейприъл. В главата й е бъкано от проблеми, заради които се държи неадекватно на моменти. Честно казано ме нервира и не ми е интересно какво точно се случва с нея или по-скоро недоумявам как може голяма жена да реагира точно така в дадена ситуация. Подразниха ме отношенията и с Люк. Много нагласено, личеше на къде отиват нещата, ама иначе двамата уж никак не си допадаха. И завърши както се очакваше, че даже и малко отгоре.

Ако успея да се абстрахирам от разни такива недоразумения, "Парижкият апартамент" е увлекателен заради историята, на която е базиран и реалните личности, появяващи се по страниците му. Авторката умело ги вмъква в днешни дни чрез писмата на Март дьо Флориан, живяла в края на 19-ти - началото на 20-ти век. Благодарение на тях се връщаме назад във времето към Бел епок, ставаме свидетели на развитието на Париж, имаме достъп до пикантни клюки и ежедневности от живота на известни личности.

Признавам, че ми стана любопитно и се разтърсих за повече информация за Болдини (харесват и картините му), за истинската Март, за нейния апартамента й, за Жан (Джийн) Юго - внучка на Виктор Юго и всякакви други знаменитости, които се появяват. А да и за картината на мадам Х (мадам Готро, потърсете ако ви е интересно, за да видите какво се е смятало за скандално по онова време :)).

Историята тръгва от случайно открит апартамент в Париж, предизвикал вълнение не само с факта, че никой не е влизал в него цели 70 години, но и със съкровищата, открити в стаите му. До колкото знам той е вдъхновил още 2 романа, единият е преведен на български, другият не. И наистина кой не би се прехласнал през възможността да надникне в миналото чрез произведения на изкуството, мебели, сувенири, всеки разказващ собствена история и дневници, които ги обединяват. Очаквах малко повече информация за отделните мебели, но явно няма нужда, защото централната фигура е един портрет и жената, нарисувана на него.

В началото Март ми беше по-симпатична - сираче принудено да се справя само в Париж, живот на приливи и отливи и късмет винаги да успее да излезе от ситуацията, да натрупа всички тези притежания, но и много разочарования и жлъч. Приличат си с другия женски персонаж по непостоянното си мнение и проблемите с мъжете. Животът на Март го виждаме чрез Ейприъл, която наднича в дневниците й и така се пристрастява към историята, че живее с нея и приема лично съдбата и притежанията на французойката.

Междувременно в паузите, когато не се връщаме век назад, научаваме повече за семейната история и семейния живот на американката и двете довели до кълбо от неприятности, които тя се опитва да разреши с работа, бягство в Париж, чужд мъж и още работа. И при двете дами нещата приключват изненадващо, но такъв е живота - ти го сритваш, той те сритва и накрая се помирявате или единия отстъпва.

Допаднаха ми разходки из Париж, най-вече защото му е придаден един по-достъпен облик. Набляга се на нормалните му, скрити и хубави кътчета, показан е като град за хората, а не световна столица и туристическа дестинация. Ако прочета книгата за четвърти път надявам се това да е в Париж и да търся по улиците му местата споменати в "Парижкият апартамент" :) Приятен е романът на Мишел Гейбриъл, не е нещо, което задължително трябва да прочетете, но ако случайно ви попадне му дайте шанс. Забравих да кажа, че корицата много му пасва, красива и стилна е, с изключение на дамата в огледалото, която малко ме плаши.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Аделин ЛаРу е на 23 години + 300 отгоре. Родена през 1691 г. в малко селце във Франция, тя иска нещо повече от предначертан път, нещо повече от няколко мигвания. И получава възможност да е свободна, но за сметка на това минава през живота на хората като дим, без никой да я помни и без да оставя следа. Красива, умна, смела и почти безсмъртна, но заедно с последния бонус получава самота и тъга.

Историята много ме грабна, а в допълнение умението на В. Е. Шуаб да пише увлекателно, направо ме прикова към "Невидимият живот на Ади Лару" и не ми даде дъх да си поема докато прескачах през десетилетия и дестинации с момичето. Усещаш я близка, преживяваш с нея, влизаш под кожата й, придружаваш я през историята, споделяш искриците надежда и страха. Книга с която не искам да се разделя, защото съм сигурна, че когато и да я разлистя, ще намеря нещо ново, интригуващо, интересно, дума, сентенция, която пасва на момента.

Отворих романа без очаквания и без подготовка (разбирайте не съм чела ревюта или някаква информация за авторката и книгата). И бях очарована, не можех да се откъсна от нея, докато не разбера какво има на последната страница. Обожавам подобни нестандартни истории, смесица между реалност и фантазия. Повествованието не върви линейно, а прескача между преди и сега, хапка бъдеще и после обратно назад. Не знаеш къде ще те заведе следващата глава и коя част от историята на Ади ще разбереш днес. За мен това е много подходящ подход, пасващ на идеята на романа, да видиш как се изтрива и изчезва миналото, от което идваш и бива заместено от днес и после още едно днес и само днес, хората се губят, а ти си все същия.

Ако можехте да поискате само едно нещо в живота, какво ще е то? Внимавайте как отговаряте. Или пък няма да внимавате, защото знаете, че е невъзможно да стане? А ако е възможно? Знаем ли какво искаме или знаем какво не искаме, можем ли да подберем точните думи за желанията и мечтите си?

Аделин жадува за свобода, за време и независимост, но правилата и цената на желанието й е повече отколкото си е представяла. Оказва се неподготвена за мащабите му, поне има на разположение години, за да се научи да го приема и да осъзнае границите му, да се научи да играе играта и все пак няма гаранция, че някога ще победи. Доста често се оказва така - копнеем за неуловимото, но в представите ни то е идеално, а когато го получим откриваме недостатъците му или забравяме какво сме искали или не ни е достатъчно, все черти присъщи на човека. Светът сигурно е пълен с хора сключили сделка с "тъмните сили" и плащащи си за това, но ние не знаем, не може да надникнем в душите им, не подозираме какво ги мъчи, може би защото ние самите имаме своята сделка и дълг.

Книгата ме сръчка да се замисля за изборите в живота, за това кои неща са преходни и кои важни, за хората, с които срещаме и за които отделяме от времето си. С кого и как искаме да го прекараме, дори да имаме 300 години и да можем да пилеем на воля, пак най-важно е каква следа оставяме, да има с кого да ги споделим тия години и как се чувстваме. Изкушаващо е да живееш толкова много, да видиш хиляди неща, да откриваш нови и нови, но също така е и плашещо, самотно, страшно.

"Невидимият живот на Ади Лару" е първата ми книга на Виктория Шуаб, със сигурност няма да е последна. Много ми харесва как работи въображението й, харесва ми и как пише, как завърта думите, как ги мята в главата ти и те остават там и те ръчкат да мислиш, да действаш, да намериш решение. Заиграва се с живота, с ежедневните дребни неща, с мечтите, желанията, реалността, очаквания, с времето и душите. Харесва ми как вплита изкуството в разказа, защото "нещата са по-трайни от спомена". Единственото, което ме подразни беше специалната връзка на Ади с Мрака, предполагам е приемливо за фентъзи романите, освен това тя нямаше голям избор, ама все пак ми дойде противоестествено. Като изключим това както казах и преди съм запленена от авторката и от книгата, обожавам я и я препоръчвам.

Оказа се, че идеята й за жена, която всички забравят не е нова, има такава книга на Катрин Уеб - The Sudden Appearance of Hope, която обаче не е преведена на български. Преди време пробвах да прочета една книга на тази авторка - "Първите петнадесет живота на Хари Август", обаче нещо не ме грабна, та и не смея много да се надявам, че книгата и за Hope, ако някога се появи на български ще ми хареса.

Определено искам да видя филм по тази книга. А сега ще си я прочета пак, за да мога да й се насладя отново и да я попия по-добре. И да я чета по-бавно, защото първия път я поглъщах с нетърпение. А след това въпросът е с коя книга на Шуаб да продължа? Някакви препоръки?

И да, няма да се отървете лесно от тази книга, ще има публикация с любимите ми цитати от романа ;)

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

„Гениалната приятелка“ е роман за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през 50-те и 60-те години. Това е първата част от тетралогия с проста и изчистена сюжетна линия – Лила изчезва и заличава всяка следа от съществуването си, синът й търси помощ от приятелката й от детинство, Елена, която решава да напише книга за съвместния им живот. Разказът се води от името на Елена, гениалната приятелка е Лила."

Елена Феранте, която седи зад това произведение, е тайнствена персона, на която никой не знае истинското име, нито дори дали е жена, както се предполага. Има догадки, търсения, но все още нищо конкретно за реалния човек. Което не пречи авторката да дава интервюта, но само писмени и да твърди, че не иска да свързват романа с даден писател, затова и иска да остане на тъмно. Според мен обаче това си е чиста маркетингова стратегия и така предизвиква повече обсъждания и интерес към романите.

"Гениалната приятелка" ми беше препоръчана, затова имах по-високи очаквания, че ще е нещо завладяващо и на високо ниво. С такова впечатление останах и от цитатите върху корицата. Тя между другото също не е нещо кой знае колко специално. Четох, че почитателите на авторката и поредицата искат да се запази оригиналната корица, с която е известна по цял свят, но явно от българското издателство са решили друго. Може би не ми допадна историята, защото това е само първа част от четирилогията и тепърва историята ще се развива. Тръгва трудно, не ми беше интересна, после става малко по-динамична, но не чак толкова, че да разгръщам страниците с нетърпение. Четох я малко насила, за да я приключа и да видя какво се случва. Прекалено много имена, лица, хора, съдби, като италиански сапунен сериал.

Стори ми се обаче мрачна, прекалено, ама наистина прекалено песимистична, черногледа и безнадеждна. Елена/Ленуча (героинята, не авторката, странно, че си е избрала същия псевдоним и в същото време пък е дала на литературния образ своята професия - писател) през цялото време все е недоволна от нещо. Винаги е засенчена от Лили, постоянно се сравнява с нея, животът й се ръководи от това, което прави Лили. Чак на моменти ми е неудобно, имам чувството, че двете имат физическа и любовна връзка, такива чувства бушуват в главата и сърцето на Елена. Ревнува, не може да диша, да живее и да прави нищо без приятелката си. Все едно няма стимул, няма собствен живот, а е част от едно цяло, обаче тя е слабата част, тази, която не може да съществува самостоятелно.

Лили ръководи, Лили дърпа, Лили изпреварва, Лили съществува, оцелява, бори се, знае какво иска. Струват ми се преиначени мислите и преживяванията на Елена. Не ми се струва логично толкова малки деца да разсъждават по този начин, да използват подобни изрази, да преживяват нещата като възрастни. Личи си, че възрастен човек се е опитал да влезе в ролята на дете, но едно дете по друг начин би се държало и говорило.

Изтъркано ми се видя противопоставянето на двете момичета - едната тъмна, слаба, чернокоса, активна и покоряваща всичко с лекота, другата светла, налята, по-бавна, печелеща симпатии с доброта, доста труд и акъл. Едната си навлича неприятности нарочно, другата се пази от тях, но времето и кварталът, в който живеят сами й ги сервират. Да не говорим, че така и не разбрах кое е гениалното, коя приятелка заслужава тази титла, сигурно не съм чела внимателно, но няма как да се насиля като ми беше досадно да разгръщам страниците на "Гениалната приятелка".

Не ми хареса и езика на авторката - тромав е, сякаш остарял, използва изрази, които не бих казала, че децата ползват. Действието се развива равно и монотонно и едновременно с това хаотично. Може на някого да му се стори прекрасно това спокойно повествование, но мен ме кара да пъшкам от скука. Има изказвания в нета, че преводът не е добър, не знам дали това е причината книгата да не успее да ме докосне и завладее. За себе си не открих нищо гениално нито в историята, нито в главните действащи лица, нито в способностите на Елена Феранте да пише, да поднася на читателя текста увлекателно и майсторски.

Ако имате впечатление от книгата и авторката, ще се радвам да сравним мненията си.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Книга, която ме напрегна още докато я четях и се чудех колко ще издържа преди да я захвърля. Е прочетох я до край, че даже и ревю пиша, за да помогна на някой друг да не си губи времето с "Къщата" на Даниел Стийл.

Романът започва с клишетата и противоречията още от първите страници. Само като разберете какви са главните действащи лица и ви става ясно какво ще се случи:

Сара - цитат "тя беше умна, забавна, интересна, остроумна, красива и отлична професионалистка" и физически - дълга коса, сини очи, млечнобяла кожа с лек загар, адвокат, изобщо всичко като по учебник с изключение на личния й живот
Станли - милионер на 99 години, постигнал мечтата на живота си, ама пък сам. Има купища пари, а живее като мизерник, забравен и самотен. Общува единствено с медицинските си сестри и Сара.
Фил - приятелят, гаджето на Сара, макар че е преувеличено да го класифицирам така, двамата се срещат по график. Разведен, с деца, невероятен егоист

Станли оставя неочаквано наследство на адвокатката си, а загубата му я кара да се вгледа в собствения си живот. Тя е зациклила на едно място, предпочита да търпи Фил вместо да е самотна, макар че получава трохички от вниманието му. Примирила се е, че това е положението, преди й е харесвала този вид връзка, в която той диктува правилата, вече не й допада, но и е по-лесно да приема Фил с всички негови особености и недостатъци, вместо да рискува с нова връзка. Уж е голяма професионалистка, но в личния живот е пълен провал, изобщо няма думата там. Страх я е да не остана сама, иначе се гордее колко е независима. Той имал доста качества, заради които го харесва, но кои са те, не е ясно. 4 години го търпи и се бори за вниманието му, а той я третира като любовница.

Очакванията ми бяха за по-интересна история свързана с къщата, нещо фрапантно да се случи, интригуващо и неочаквано. Има намек, желание да се развият нещата в тази посока, аха да се случи нещо интересно и се изгубва сред празните приказки на авторката. Постоянно ни се навира колко обречена е връзката на Сара и какъв задник е Фил. Чак се чудя защо изобщо са заедно, за него тя е някакво удобство за петък и събота, част от графика му. Но целия роман е преповтаряне на едно и също в различни вариации. Главната героиня си прави самоанализ и в същото време сякаш не знае какво се случва с живота й, въпреки че й пределно ясно. За другите е очевидно, но за нея не. Добре, че по някое време той се нас№$@$@ и тя най-после го разкарва от живота си.

Заради заглавието реших, че нещата ще се въртят около една старинна къща, но романът е повече за отношенията между хората. Какво искат от другия, до кога могат да отлагат, да се примиряват, да извиняват, навикът, рутината, страхът от самота. Иначе идеята да си купиш къща за 2 милиона, за да откриеш себе си, само за себе си, да живееш в нея, без идея какво ще я правиш само защото личният ти живот никакъв го няма последните 10 години е малко безсмислена. Има хора, за които тази книга ще е знак, че трябва да променят нещо, да се завъртят на 180 градуса, ще открият себе си в главната героиня и ще си отворят очите за паразитите покрай тях, който ги спъват и дърпат назад. Но за мен не беше интересна.

Отдавна не съм чела нищо на Сандра Браун, но не помня чак толкова да не ми е допадал стилът й. Изобщо не й върви гладко мисълта и повествованието. Дразни ме, напряга ме, всяка глава започва наново с обзор какво се е случило в предишната, като в поредната серия на някой латино сериал. Не знам защо решава, че читателя има нужда да му се припомнят събитията до момента  Освен да е имала договор за определен брой страници (398 за да съм точна и като се замисля ми се струват доста за такава плоска история) и да се е чудила как да ги натъкми.

Като цяло "Къщата" е натоварваща и в същото време скучна за четене. Към края се поразведрява и минава изцяло в сферата на розово-любовно-захаросаната литература, тъй като ставаме свидетели на 3 сватби и едно бебе.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Разпиляно споделям в социалните мрежи впечатления от филми, които сме гледали и е време да ги посъбера в една публикация, в която по-лесно да се намират:

CODA - заглавието на филма е абревиатура на Дете на глухи родители. Сигурно вече сте чули за него, тъй като тази година спечелиха Оскар за най-добър филм. Руби е тийнейджърка и това, което я различава от съучениците й, че родителите й и по-големия й брат са глухонеми. До сега тя е била за тях уши и уста към външния свят, но е дошъл моментът и тя и те да станат самостоятелни. Великолепен филм, много, много ми хареса, бих го гледала отново, макар да знам историята, точно заради историята и най-вече заради актьорите. Страхотни са, всички до един, играят толкова добре, все едно това е реалния им живот. Жанрът на филма е комедийно-драматичен и доста точно описва какво да очаквате - смях, сълзи и животът в цялата му прелест. Задължително гледайте.

The Ultimate Gift (превеждат го като Най-големия подарък или Последен подарък) - малко древен филм, от 2006 година, доста предвидим на моменти, но приятен за гледане. Малката Емили внася глътка свеж въздух в иначе леко захаросаната история. Накратко - голямо наследство, разглезен внук, реалния живот е различен, когато нямаш пари, една любовна история и куп перипетии.

Southpaw (Обратен гард) - трейлъра ни заблуди, очаквахме съвсем друго развитие на нещата, а сюжета ни стресира още в първите няколко минути. Били Хоуп е боксьор на върха на кариерата си, от където пада доста внезапно и болезнено и трябва да се научи да се владее и бие умно, за да си върне най-ценното. Има боксови сцени, но не са прекалено много, има и доста тъжни моменти. Колебая се дали го препоръчвам за гледане.

3 idiots (Тримата идиоти) - още нещо по-старо, поне за мен, защото не съм го гледала, но пък много добро. Трима студенти, трима идиоти, трима приятели за цял живот. Това май е първият ми индийски филм, обаче му се изкефих много. Трейлъра и някои моменти в началото ме накараха да се чудя какво точно ще гледам, но не трябва да се оставяте да ви разколебават. Дори елементите на мюзикъл не променят оценката ми, а за почитателите на този формат ще са още един плюс (сигурно ги има в повечето индийски филми). Филмът си струва от всякъде, има музика, танци, смях, трагедии, поуки, любовна история (за къде без нея). Цветен, екзотичен, реален, много приятни 3 часа изкарахме с индийските актьори. Различен за мен, но пък готин филм. Ако не сте го гледали, поправете се. Това не е филм, това е емоция.

King Richard (Методът Уилямс) - историята на сестрите Уилямс и най-вече на амбициозния им баща. Интересно беше да се проследи животът им, как са успели да постигнат това, което са. Не е лош филмът, но мен лично не успя да ме впечатли с нещо кой знае какво. Уил Смит е супер в ролята си, макар че не харесах много героя му. Разбирам, че е било трудно, да не кажа невъзможно да пробиеш в този спорт, по това време ако си чернокож и е трябвало да направи невъзможното, но амбицията му ми идва прекалено. Момичетата играещи сестрите Уилямс също са много добри в ролите си. Тоя спорт е адски натоварващ и физически и психически, направо не знам как имат сили дето го практикуват. Като цяло не лош автобиографичен филм, нямам идея до колко се препокрива с действителността, но дава възможност да надникнем зад изморителния, изтощителен, ограбващ, но и много даващ живот на спортните легенди.

Encanto (Енканто) - анимация на Дисни - което само по себе си говори, че е изпипана, подходяща за цялото семейство, готина, поучителна и изобщо всичко най-най. Лично на мен филмчето ми хареса, много е цветно, красиво, забавно и малко тъжно. През голяма част от времето пеят и танцуват и това носи още повече удоволствие на зрителя. Героите са колоритни и запомнящи се и ти се иска пак да го гледаш. Ако сте ходили в Испания (като мен) ще ви бодне в сърчицето ;)

The Shawshank Redemption (Изкуплението "Шоушенк") - от веселата анимация скачаме на филм за затвора. Пак го гледахме цялото семейство, имаше съвсем малко сцени не много подходящи за деца, ама да се учат, това са нещата от живота. В последно време ни върви на филми за затвори, преди това гледахме "Лидер от затвора". И той беше добър, но по-кървав и жесток, та изключихме децата тогава. Да се върна на лентата с Морган Фрийман и Тим Робинс - не я гледаме за първи път, но пак и се насладихме подобаващо, заслужава си всяка минута. Ако не сте го гледали (стар е, но това не му пречи да е много добър), веднага се поправете. А аз смятам да прочета повестта на Стивън Кинг, по която е сниман.

Troy (Троя) - ако като мен сте пропуснали да го гледате през 2004 😟, препоръчвам ви го. На мен ми беше интересен и впечатляващ, малко прекалиха на моменти с кървищата и битките, не се виждаше кой кого бие, но като цяло историята (митологията) е грабваща.

Чак му се приисква на човек да научи още повече за всички богове и царе и митове, някои от които приличат на сапунена опера. Но ми се стори много по-лесно да запомня кой кой е и какви са му роднинските отношения с другите. Специално във филма ги бяха опростили тези връзки и още по-добре, че иначе щях да се изгубя в родословното дърво на всички митологични фигури.

Total Recall (Зов за завръщане) - Имах някакви проблясъци за отделни епизоди от лентата и култови момента, но като цяло очакването ми беше да ме разочарова и да заспя. Обаче се оказа интригуващо да си припомня историята и да я погледна от сегашния си опит и знания (не че са кой знае какви :)). Предният път като съм го гледала съм била някъде около тийнейджърската възраст.

Заигравката с буден ли съм или сънувам не е чак на нивото на "Матрицата" или "Генезис", но като за филм правен преди 30 години е добър. Изненадващо беше да открия червеното хапче и тук ;) На моменти наивен, в други забавен, с доста бой, кръв и запомнящи се герои (визуално, не заради играта им, Шарън Стоун е много млада и още неизвестна) беше ми приятно да изглеждам отново "Зов за завръщане". Но не успях да ме убедят да отида на екскурзия до Марс 🤣

Marley & Me (Марли и аз) - Попаднах на новината, че книгата , по която е сниман филм със същото име има ново издание и реших да проверя филма. От трейлъра останах с впечатлението, че това е комедия подходяща за семейно гледане. Не прочетох отзиви и коментари. Този пост е предупреждение да не правите същата грешка като мен. Ако лесно се разчуствате на филми, не гледайте този филм. Ако имате куче, даже не четете поста ми, няма да разкривам какво се случва, но все пак.

И седнахме снощи да го гледаме. Да, има комични ситуации и да филмът е хубав, представя доста реално животът с 3 деца и куче, припознахме се в някои сцени. Обаче трябваше да спрат до там, не знам в книгата как е, не мисля да я чета, но в един момент стана прекалено тегаво за мен да следя историята. Ревах като магаре, продължих да гледам, пак ревах и после спрях и не успях да го догледам, толкова тежко и мъчно ми стана, че просто се оттеглих. Останалите от семейството го догледаха и техните очи не останаха сухи 😭

След което дълго, дълго гушкахме Лори ❤ Нагушкайте и вие домашните си любимци и си изберете някой по-лек филм.

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

"Нашата история" е историята на един развод, хроника на загиването на една връзка. Превежда ни по трънливия път, който Петра изминава, за да оцелее след преживяното. Следваме я през всичките и спадове (много на брой) и малки успехи, които да поддържат духа й. Разкъсващо истинска и реална книга. Съдържа автобиографични елементи, авторката Мартина Хаг се разделя със съпруга си след 18 години брак и четири деца. Сигурно повечето от нещата ги е преживяла и затова толкова достоверно успява да ги предаде и на читателите си. Анотацията този път е доста правдоподобна и реална, описаното в книгата наистина съвпада с представянето й.

Прочетох я за един ден, само 196 странички са и изреченията са сбити, точни и ясни. Няма нужда от много думи, за да предадеш болката. Тя се изживява, не се описва. На Петра й е толкова тежко, че иска да избяга от всичко и всички. Затова от големия град заминава на края на света, на място където има само една хижа и нищо друго. Красивата, но сурова природа е като добре подбрана рамка за историята.  Намира се на края на пътя, на края на силите си, на края на брака си. Жизнено необходимо й е да е сама, да чуе мислите си, да се слее с тишината.

Историята върви паралелно - едновременно ставаме свидетели на ежедневието на Петра в отдалечената хижа и животът й година преди това, точно когато вселената й се разбива. Много детайлно, ясно и откровено пише Хаг. Думите й попадат директно в сърцата, удрят като куршуми, разкъсват любовта. Откровен, болезнено тежък разказ, извиращ от дълбините на душата й. Излива чувствата си на хартия и те запраща във физическото измерение на болката, на тъгата, на мъката, които те побъркват.

Кратки и шибащи думи и сцени. Сякаш няма дъх, за да изрече нещо по-дълго, не и стигат силите за повече. Но те са напълно достатъчни, за да придадат дълбочината на чувствата, на преживяното от героинята. Привидно неутрални, съобщителни, все едно страничен наблюдател ни информира какво се случва, някой извън нея, сякаш не е тя. Но в същото време не можеш да избягаш от усещането, че Петра говори директно на теб, че действително я виждаш и усещаш какво става вътре в нея. Много визуално успява да покаже с думи как се чувства, чак читателя може да го усети.

Странно ми беше защо намесват историята за жената в езерото, но се оказа, че и чувствата, които бушуват в главния персонаж са като езерото, дърпат я надолу, давят я, тъмни, грозни, студени и ужасяващи са. И докато не го преплува сама, докато не реши сама, че има смисъл да продължи, то ще продължава да я плаши. Трябва да стигне дъното, за да преодолее случилото се, трябва сама да премине през всичко, за да се съвземе. Други важни герои в романа няма, дори и бившия съпруг. Всички се появяват и заминават, Петра е в центъра, дори взаимодействията й с другите са само, за да подчертаят преживяното от нея.

Избрах да събера в едно ревю три романа, които прочетох един след друг. Общото между тях е, че действията им се развиват през лятото, не са от най-стойностните произведения, на които може да попаднете, общо взето нещо за четене между другото, докато сте на почивка или мързелувате някой следобед. Разбира се могат да се четат и зимата, тъкмо да ви постоплят. Ще започна с най-отрицателното ревю, след това малко се подобряват нещата, но не очаквайте чудеса.

"Магазинчето за подаръци и усмивки" от Мануела Инуса

Скоро не бях чела толкова плоска и без извинение тъпа книга. Захаросаната корица трябваше да ме предупреди какво ме очаква вътре, но наистина не мислех, че ще достигне чак такова ниво или по-правилно е да кажа дъно. Сюжетът е изсмукан от пръстите, абсолютно нелеп, чак се чудя наистина ли на някого това му се струва сладко и приятно за четене. Цялата история е клиширана, скучна и банална. Някои от изреченията в нея трябваше да ги прочета по 2 пъти, за да схвана какво иска да каже писателката. Драскано е колкото да има написано нещо, изреченията дълги и заплетени, диалозите - изкуствени и нагласени. Не мога да ви го обясня, трябва да го прочетете, не, не, по-добре недейте, загуба на време е. Наистина не вярвам, че двама човека, които имат връзка от 4 години си говорят по този начин, примерно:

- Патрик, знаеш ли? Стана ми много приятно, когато наскоро ми разказа някои неща за детството си.
- Мхм.
- Иска ми се да науча повече, например какво си закусвал в Юниън.

И насред красивите магазинчета, разговорите за бебета и подаръци, се появява ЦРУ. Сериозно?!? Мислех, че не може да стане по-абсурден този роман, явно има на къде. Сега очаквам и извънземните да се появят. Пародия на история за агент 007. Холивудски трилър, брутално. Авторката се опитва да натика в една книга няколко жанра.

Добре, че е кратка, та се насилих да я прочета, за да видя какви дълбини ще достигне авторката в нелогичността си. Тя е и петата от поредицата "Валери Лейн" на авторката, отказвам да прочета останалите, не мисля че мога да понеса още скучни герои и нахвърляни без ред и мисъл думи.

"Меденият изгрев над хълма" от Джо Томас малко пооправи вкуса в устата ми и кълбото в главата ми, но не много :)

На тази и ходи етикета типично лятна книга - не много натоварваща, малко глуповата и малко дразнеща. Четеш и връщаш в книжарницата, защото не заслужава да ти заема място в библиотеката :)

Историята, която разказва не е завладяваща или неустоима, че да си струва да разлиствате страници до припадък и да четете по нощите. Даже бих казала, че е предвидимо банална и натъпкана с романтично-вълшебни ситуации. Самотна майка, родила млада, отгледала детето си с помощта на баба си, живее в малко градче, бедна, няма близки, само 2 приятелки. И когато дъщеря й заминава да следва собствения си път, тя решава да тръгне да търси младежката си любов, разбирайте бащата на детето, да работи във ферма като уфър (за първи път я чувам тази дума, в оригинал е "WWOOFers" или "woofers") и между другото ей така да спаси поминъкът и живота на сума ти хора ...

Добре, че е остров Крит да спаси малко ситуацията. Описанието на мястото, храната, хората и интересните факти за меда и билката росен са по-приятната част от четивото. Информацията за растението е доста преувеличена от авторката, но понеже цялата й идея се върти около него, няма как да го остави да е обикновена трева и го издига до магическа такава. Отровен е, а в книгата го пият като чай за какво ли не, което е подвеждащо за мен. Предполагам под формата на мед е ок за ползване, не знам дали у нас има такъв.

Върви лежерно, Бързо прочетох 300 страници, тук там с някой по-завързан момент, който да ви събуди, ако сте залепнали за страниците от меда, който тече из книгата. Първа книга на авторката ми е, гледам че е доста продуктивна и съм сигурна, че след няколко нейни произведения вече ще знам какво да очаквам, но не мисля, че ще посегна скоро към още нещо нейно. Други книги на авторката също се развиват по чудни дестинации, но ако историите зад тях са толкова слаби като тази в "Меденият изгрев над хълма" по-скоро няма да ги отварям. Ако много се вълнувате, ще ви издам, че краят е повече от щастлив за всички герои. Всичко за всички се нарежда. Три дни яли, пили и се веселили. Махване с магическия росен и няма вече скръб и тъга, няма болежки, любов и благополучие за всички.

"Едно лято в Париж" - Сара Морган

Париж - град, за който се носят легенди. Град предимно за романтика и любов, но не винаги. В произведението на Сара Морган се явява място за разбити сърца, разбити мечти, но и място за ново начало, за неочаквано приятелство. В него се сблъскват две жени - на пръв поглед тотално различни - млада и по-възрастна, американка и англичанка, сдържана, организирана и смела срещу дива, изплашена, разпиляна. Оказва се, че имат повече общи неща от колкото се виждат в началото. Учат се една от друга, помагат си взаимно да изплуват и да се задържат на повърхността, да оцелеят във въртопа, в който се е превърнал живота на всяка от тях.

Приятна книжка, макар и много страници се чете бързо и леко. Духът на Париж те следи от всяка една от тях, примамва те и те омагьосва, впива се в теб, представя ти един по-непознат град, ако изобщо някой чужденец може да го познава. В началото авторката ни въвежда в събитията на двете героини отделни, които са ги довели до Париж. И после ги събира. Историята нито за момент не е скучна, прескача, върти се, бушува. Всички действащи лица имат своето очарование и слабости. Няма преиначени неща, животът такъв какъвто се случва, лек, тежък, живот на тийнейджъри и на хора на средна възраст, за които животът е добил едно русло и става леко скучен и предвидим.

Тази книга най-много си заслужава от трите да й се обърне внимание. Тук розово-сладурската корица намеква за щастлива и захаросана история и това може да ви спре в първия миг, но не се притеснявайте. Не е любовен роман, но все пак има любовни истории. Роман за доверието, за това колко бързо се чупи, как трудно се заслужава, колко лесно се губи. За страха, ранимоста, за любовта, която разбира и прощава. Когато имаме проблеми трябва да говорим, да не се затваряме в себе си, говорете с приятели, с половинката си, с родителите си. Премълчаването крие повече опасности отколкото истината.

Споделих в ревюто на романа "Където пеят раците", че обожавам стилът на писане на авторката. Постоянно се заплесвах в някое описание, много умело използва думите да покаже природата и да изрази чувствата на героите.

Публикувам няколко любими моменти от книгата, като се опитах да ги посъкратя и да не извадя стотина текста, защото наистина почти всичко ми харесва. Надявам се да ви заинтригувам и да посегнете към нея. Аз бях пленена и очарована.

"Очите му не се бяха променили. Лицата се променят в отговор на данъка, който плащаме на живота, но очите ни остават отворени като прозорци към онова, което е било, и тя го виждаше в тях."

"...изведнъж океанът навъси лице пред нея - сиво, строго и пулсиращо. Вълните се блъскаха една в друга, плувнали в собствената си слюнка, и се разбиваха в брега със силен тътен - енергия, която търсеше отдушник. После се смаляваха до тихи езици пяна в очакване на следващата голяма вълна."

"Мочурището не е тресавище. Мочурището е светло място, където тревата расте във вода, а водата изтича в небето. Лъкатушат бавни поточета, отнасят със себе си слънчевото кълбо към морето и дългокраки птици - сякаш несъздадени за полет - неочаквано политат грациозно под крясъците на хиляди снежни гъски."

"... Кая си мислеше, че няма да издържи на болката, боеше се, че и те ще я изоставят както всички останали. Но чайките се настаниха на плажа около нея и се заеха да приглаждат с клюнове сивите си разперени криле. Затова и тя също седна и й се дощя да ги сграби всичките и да ги занесе на верандата да спят заедно. Представи си всичките напъхани в леглото й, пухкава купчина топли пернати тела с нея под завивките."

"Някои твърдяха, че соленоводното мочурище може да погълне за закуска циментов блок, без да му попречи нищо, дори полицейското управление с вид на бункер. Петна от влага, очертани с кристали от сол, пълзяха по долната част на стените, а черната плесен се протягаше като кръвоносни съдове към тавана. В ъглите се свиваха миниатюрни тъмни гъби."

"Седнала на носа, Кая наблюдаваше как мъглата пресяга пръсти към лодката им. Отначало над главите им струяха разпокъсани облаци, после мъглата ги загърна със сивия си плащ, чуваше се само тихото тик-тик-тик на двигателя. След минути обаче отпред неочаквано изникнаха цветни петна, докато пред очите им не се очерта очукания силует на морската бензиностанция - все едно че се движеше тя, а не те."

"... тя си поръча пържено пиле, картофено пюре, сос, грах и содени питки, пухкави като току-що набран памук. Той си взе пържени скариди, сирене с пипер, пържена бамя и пържени зелени домати. Сервитьорката сложи пред тях на масата цяла чиния с парченца масло върху ледени кубчета, кошничка с царевичен хляб и содени питки и изстуден сладък чай, колкото им душа иска. За десерт си взеха плодов сладкиш с къпини и сладолед."

"... Кая стоеше един следобед на плажа и хвърляше трохи на чайките. Не можеше да ги преброи, все още не можеше да чете. Вече не бленуваше през деня да литне с орлите - може би, когато се налага да ровиш за обяда си в калта, въображението ти издиша като на възрастен."

"- O - каза тя. - О!
- Можеш вече да четеш, Кая. Вече няма да има момент, в който да не можеш.
- Не е само това - тя почти шепнеше. - Не знаех, че думите могат да значат толкова. Не знаех, че едно изречение може да бъде толкова пълно."

"Кая знаеше повече за приливите и отливите, за снежните гъски, орлите и звездите, отколкото много хора щяха изобщо да научат през живота си, и въпреки това не можеше да брои до трийсет."

"И точно в този миг вятърът се усили, от клоните се откъснаха хиляди, хиляди жълти листа, които полетяха в небето. Есенните листа не падат, те летят. Не бързат, лутат се и използват този свой единствен шанс да се издигнат нагоре. Докато кръжаха, плуваха и трептяха в полъха на вятъра, те отразяваха слънчевата светлина."

"Загледани в очите си, те отчупиха парченца и ги напъхаха в устата си. Замляскаха шумно. Облизваха си пръстите. Смееха се с омазани с глазура уста. Ядяха тортата така, както би трябвало да се яде, по начин, по който всеки би искал да я яде."

"Само като променяха сигналите си, женските получаваха онова, което искаха - първо секс, а после храна. Кая знаеше, че нямаше за какво да ги съди. Злото не участваше в играта, просто животът продължаваше така, макар и за сметка на някои от играчите. В биологията доброто и злото бяха един и също цвят, но в различна светлина."

"Месеците се изнизаха в година.
Самотата й порасна по-голяма от нея самата. Тя копнееше за нечий глас, за присъствие, за докосване, но много повече й се искаше да опази сърцето си.
Месеците се изнизаха в още една година. И в още една."

"И някъде дълбоко в себе си Кая се тревожеше, че тя самата също е произведение на плажното изкуство, някаква рядкост, която той ще повърти в ръце, а после ще хвърли обратно на плажа. Но продължи да върви. Беше дала шанс на любовта, сега искаше просто да запълни празнините. Да притъпи самотата, докато огражда сърцето си със стени."

"Кая се засмя, за да му угоди, нещо, което не бе правила никога досега. Даде още една частица от себе си само, за да има в замяна някого около себе си."

"Нищо не се смяташе за непристойно (при животните), докато животът продължава равномерния си ритъм. Тя знаеше, че това не е някаква тъмна страна на Природата, а просто изобретателни начини да устоиш срещу всички превратности. Сигурно хората измисляха още повече такива номера."

"Мочурището се ширеше отвъд, наметнато със зимния си плащ в кафяво и сиво. Повехналите треви, пръснали вече семената си, свеждаха на километри пораженчески глави във водата. Вятърът шибаше и дереше, а грубите стебла тракаха в шумен хор."

"Наситеният въздух не можеше да поеме нито молекула влага повече, затова, когато чайникът завря, по студените черчевета избиха тежки капки вода."

"По пътеката откъм океана нахлуваше силен вятър, така че когато Кая стигна на плажа, можеше да се облегне поне на него. Тя извика чайките и замята големи парчета франзела във въздуха. А после заруга по-силно и по-люто от вятъра."

"Налага се да живея сама. Но аз си го знаех. Много отдавна знаех, че хората не остават".

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Трудно ми е да опиша "Където пеят раците", защото не мога да разкажа историята, авторката я разказва по-добре от всеки друг, а в същото време искам да предам усещанията, които оставя в мен тази книга и това е причината ревюто ми е да малко разпокъсано. Накратко: Книгата е за Кая - малко момиченце оставено да оцелява самичко в мочурището и въпреки неволите в живота, тя се справя и става прекрасна, умна, смела и чудесна жена. Но романът е много повече от тази история, надявам се успешно да опиша какво ще намерите между кориците.

Чак след като я прочетох за първи път (до момента съм я чела 3 пъти от край до край и един път прескачайки насам-натам, за да си запиша цитати) потърсих повече информация за книгата. Разбира се, бях чувала за нея, знаех, че е популярна, но не съм задълбавала в ревюта, мнения, не ме впечатляват надписи от рода бестселър, най-четена, най-харесвана, най-желана. Взех си я, защото я мернах някъде на добра цена и реших, че ще я погледна и ако ми допадне, ще ѝ дам шанс. Не очаквах така да ме завладее и докосне, а тя ме погълна и повлече, разтвори се в мен, разчуства ме. Има хора, които също като мен са завладени от разказаното, има и такива за които това е една стандартна история и нищо особено. Което е нормално, читателите търсят различни неща в книгите. За да харесате "Където пеят раците" трябва да се оставите да ви завладее, да попие във вас, да я почувствате, природата, характера на хората, да се върнете назад в годините, да оставите героинята да ви влезе под кожата, точно така се чувствам аз като я чета.

Обожавам този роман, още от първите изречения ме спечели и ме държа до края. Много ми хареса езика на Дилия Оуенс, описанията които прави, как си служи с думите, случващото те увлича и поглъща. Имам чувството, че мога да я чета безброй пъти, до безкрай и винаги ще чувствам опияняващата радост от добре подбраните и пасващи си като парченца от пъзел думи, които образуват великолепна история. Завладяващи са описания на събитията, на хората и на природата, най-вече на природата, тя сякаш оживява пред мен. Книгата е прекрасна, наслаждавах се на всяка дума, добрият превод също има пръст в това преживяване. Авторката пише много красиво, цветно, има богат набор от силни думи, рисуващи картини. Ако подчертавах каквото ми харесва в книгите, тази специално цялата почти щеше да бъде подчертана.

Искам да съм Кая - силна, смела, умна, добра, красива, нежна, мила, свободна. Не искам да съм Кая - ранена, изоставена, тъжна, уплашена, самотна, отхвърлена. Не намирам нищо клиширано, очаквано, предвидимо, всичко ми допадна, защото го изживявах миг за миг, заедно с нея. Искам мочурищата наистина да съществуват и да се разходя там, искам да видя птиците и растенията, да почувствам природата, да се върна към истинското и смисленото. Към простата любов и живот, към възможността да правиш нещата, които ти носят щастие и удовлетвореност. Не очаквах края, очаквах да е някой друг, но дори и това не разваля впечатленията ми от Кая, прекрасна е точно такава каквато е. Знае за живота повече, отколко доста по-възрастни хора, наложило й се да го научи, защото е нямало кой да го знае вместо нея и се е оказала възрастна бързо, бързо.

Няма нищо прекалено в историите на героите, Кая е в центъра на всичко, другите са приходящи, само за да засилят впечатленията от нея, да я покажат в различна светлина, но тя е тази, която остава в сърцето на читателя. Това не е любовта история, това е историята на живота, може на някой да му се струва, че тия теми ги ползват до безкрай, но тук те са навързани, произтичат една от друга, правят картината пълна. Тук ценното е как Кая се справя с нещата, как изплава всеки път по-силна и смела, решена да докаже на всички, че може да се справи, че нищо няма да я сломи. Истинска, реална, с болки и слабости, но и с хубави моменти, на които също ревах.

"Където пеят раците" не е подходяща за бързо четене, не става да минете през нея и да я забравите. Аз разгръщах страниците нетърпеливо, защото исках да разбера какво се случва. Не прескачах редови, дори и думичка не пропусках, на някои хора може да не им допаднат многословните описания на природата, но тя е част от Кая. Трябва да "минете" през всяко стръкче тръстика, през всеки дънер, всяко перо, за да я опознаете. И на мен това много ми хареса, Дилия Оуенс използва нереално магически думите и те завърта във водовъртежа на случващото се. Книгата приземява, разтърсва, написаното не само минава през ума ти, но те и докосва. Намира в теб онова скрито моментче, когато си се чувствал сам, изоставен, самотен, неразбран. Няма да казвам, че книгата справедливо е във всякакви класации.

Прочетете я, ако не я харесате, ще се разходите из Северна Каролина, ще научите много за животните и природата и ще запомните Кая, а ако я харесате - тя остава във вас завинаги като една страхотна, по-различна книга, която развълнува и боде от време на време. Както диктува заглавието на книгата - заровете се дълбоко в мочурищата, в горите, там където природата властва и нищо не може да й се меси, да я спре, където няма хора и дивото си е диво. Всеки може да прецени за себе си дали му допада. Мен ме развълнува, разплака, замисли как се чувстваме, какво крием дори когато се усмихваме, историите, които седят зад всеки.

Очаквайте и публикация с любимите ми цитати от книгата, няма как да мине без тях, ще гледам да не я преписвам цялата, но не мога да обещая ;)

Ако съм ви била полезна и харесвате съдържанието, което публикувам, помогнете ми да стигне до повече хора - коментирайте, споделяйте, последвайте ме: facebook/instagram

Ако съдим по думите на корицата на "Майките" от Брит Бенет, историята изглежда стандартна макар и разказана по необичаен начин. "Майките" е като събирателно за неосъществените майки, бъдещите майки, изгубените майки, липсващите майки, незаинтересованите майки, майките които обикновено нямаме предвид, когато използваме думата "майка".

Надя е на 17, забременява и прави аборт. Смята, че така е по-добре, млада е, ще си продължи живота. И привидно го продължава. Но раната не минава. Раната, че е изоставена, че е сама. Съвсем скоро преди това събитие тя е загубила майка си, която се самоубива. Майката, която е дала живот на Надя, когато също е била на 17. Дали страхът, че ще повтори съдбата й е причина Надя да се реши да махне бебето? Или самотата? Тя обича Люк, но той нея не. Тя не иска да остане в този град, на това място, в този момент. Иска да отиде в колеж, иска да избяга, не иска да е майка, такива мисли минават през главата й в този момент. Взема сама важното решение, а родителите на Люк й помагат да го осъществи като осигуряват пари. На пръв поглед Надя успява да се справи и да продължи живота си, но тъгата остава с нея и направлява действията й.

Люк също е обременен с проблеми - травма в крака го изхвърля от кариера в американския футбол, а друга неприятна случка го оставя завинаги извън спорта. Всеки от тях е толкова млад, а вече носи бремето да е различен, отхвърлен, потаен, скрит в себе си и бягащ от света. Родителите му са набожни, но вярата няма място в задачата да "спасят" сина си от бремето да стане баща.

Появява се и третия участник - Обри. Тя става приятелка на Надя, без да знае за тежестта, която е в душата й. И тя си има тайни. Избягала е от майка си и поредния си "баща" заради своеволията му.  Наранена е и търси себе си, двете се намират и създават трайно приятелство. Приятелство, което само мъж може да разруши. И ето го отново Люк в ролята на ухажор и съпруг на Обри. Съдбата се намесва и Надя се завръща в родния си град, защото баща й има нужда от нея.  И миналото се завръща заедно с нея. Историята е на път да се повтори. Люк продължава да я привлича и тя него.

Те двамата са създали дете, което макар и неродено ги свързва. Обри се опитва да има дете, но не й се получава и когато най-после щастието да бъде майка й се усмихва, тя разбира, че двамата й близки хора не само имат връзка сега, но са преживели нещо, което ги е белязало за цял живот. Има тежки моменти в книгата, мен ме разстроиха, определено това преживяване оставя дълбок, скрит белег, който при тайно боли и никога не минава. Набляга се на отражението, което дава след години. Как не излиза от теб, чувството остава, болката остава. И вече нищо не е същото за нито един от тримата. Ражда се друго дете, а нероденото живее в мислите на майка си.

Брит Бенет е избрала интересен похват, за да предаде част от случващото се. Тя включва така наречените Майки от църквата, жени без лица и привидно без роля в събитията.  Те са тези, които знаят всичко и "разкриват" тайната на Надя. Нещата се случват покрай тях, те ги интерпретират през призмата на живота си, през опита и разбиранията си и разказват историята. Малко вземат страна, не са съвсем справедливи. Няма виновни и невинни, всички страдат.

Оставя ми една тежест, може би защото съм минала по подобен път и разбута някакви спомени и мисли в мен. Натъжи ме този роман, сякаш беше ясно, че няма как да има щастлив край, сякаш всичко е безнадеждно, няма смисъл. Разчовърка рана, коричка, задълба, оголи нерв. Роман за изборите, които правим, за ролята на майката през целия ни живот, за присъствието на обществото, невидимо, но наблюдаващо, анализиращо и съдещо. Мярнах някъде, че "Майките" е YA роман, но според мен не е предназначен само за младата публика. Ако решите да го прочетете, споделете вас докосна ли ви или ви остави безразлични.

Хюга, Подзаглавие: Тайните на датчаните за щастлив живот

Изпуснах моментът, когато всички хвалеха, показваха, снимаха, а някои даже и четяха "Малък наръчник за хюга". Аз се сдобих по-късно с книгата и не съжалявам, не съм изпуснала някакво невероятно четиво. Накратко - на мен не ми хареса, смятам, че е прехвалена. И сега 2 страници ще ви обяснявам защо :)  Не е задължително четиво, ако искаш да се почувстваш хюга и да си създадеш хюга момент или настроение. Всеки може да го направи според собствените си усещания за това какво го прави щастлив, кое му доставя удоволствие и го кара да се чувства добре.

Първо за мен самото понятие хюга е израз, който е модерен в момента. Всички го търсят, затова и расте предлагането му. И нямам предвид само книгата, а всичко, на което се лепи етикет хюга, за да е в крак с актуалното и готиното, било то дреха, заведение, обзавеждане, преживяване, храна, събитие и каквото още се сетите. Всичко може да е хюга, дори да не е, важно е да се обозначи като такова, за да го предпочетат хората.

На външен вид справочникът е прекрасен. Изглежда луксозен (макар че златното покритие на буквите лесно пада), с твърди корици е, носи усещане за покой и красота в ежедневието. В текста са вмъкнати много снимки, диаграми, графики. Самата книжка е малък/джобен формат и макар да е почти 300 страници не отнема много време да ги пребродиш.

Всъщност това не е книга за четене, да минеш наведнъж през страниците й и те да споделят с теб интересна история. Това е книга за разгръщане. Да отвориш на произволна страница, да почерпиш идеи за преживяване, рецепта, занимание за свободното време, обзавеждане. Накратко ви споделям около какво се върти книгата и съответно самата хюга (записвайте си): Светлина под формата на свещи или специални лампи, приятна компания, храна, сладкиши, почивка, музика, чай/кафе/горещ шоколад, вино, книги, одеяла, дебели пуловери, вълнени чорапи, удобно облекло, топлина, бавно, спокойно, природа. Всичко, което ви е приятно, може да е налично някое от тях, може и всичките наведнъж, както ви е кеф.

Докато я четях постоянно ме глождеше усещането, че автора повтаря всеизвестни факти като само променя изказа си или добавя някое друго изречение, за да изглеждат различно думите му. Наистина ли някой трябва да ми каже, че с книга и одеяло мога да си почина, че сред природата е хубаво, че събирането с приятели помага да разпуснеш и други подобни съвети? Предполагам "младото" претоварено поколение може да има нужда някой да му припомни, че трябва да забави крачка, да не се награбва с много дейности, да освободи съзнанието си, да отиде на почивка. А също и да готви, да се събира с приятели и още и още подсказки как да е щастливо и какво му носи усещане за уют и удовлетвореност? Има ли наистина градски хора, които никога не са ходили на природа, не са се отпускали, почивали и имат нужда някой да им отвори очите за хюга и да им оправи живота?

Стилът на писане също не ми допадна - неумели опити за хумор, прекалено приповдигнат тон на моменти, особено когато авторът разказва за личните си хюга преживявания, определено не успява да ми предаде посланието си. Нямах момент на просветление, в който да си кажа: леле каква готина идея, как не се бях сетила за това. Не бих нарекла книгата "наръчник за щастие", а по й приляга да е справочник за Дания или направо рекламна кампания на Дания и датския начин на живот. Пълна с доста примери от датския начин на живот, помага да опознаваш страната и жители й отблизо, спира се на някои забележителности в Копенхаген, има включени и популярни датски рецепти (дори си харесах една).

Като цяло ненатоварваща книга, но на мен ми беше леко дразнещо да я чета. Припомня общоизвестни истини, които да сигурно е добре да чуваме от време на време. За пореден път се убеждавам, че такива книги, които ни учат как да живеем не са за мен. Изводът: карайте го по-леко, лежерно, приятно, на по-бавни обороти, наслаждавайте се на всеки момент, извличайте най-доброто от времето.